Краят на мира?

За последствията трябва да се мисли предварително. Сега трябва да си зададем въпроса за очакванията ни след последния залп на руските и украинските оръжия. Всеки конфликт стига до своя край, пък било и само заради изтощението на войнстващите страни. Въпреки това краят на престрелките сам по себе си не носи мир, да не говорим, че има и видове мир, по-лоши дори от войната. 

Краят на мира означава, че ние трябва да направим една критическа рефлексия върху това какво сме готови да приемем за „възстановен мир“ отвъд спирането на войната – критическата представа за „възстановения мир“, а после – стъпките към него.

Най-големите умове невинаги разсъждават еднакво. Юрген Хабермас, който със сигурност не може да бъде заподозрян във войнолюбство, съподписал с Дерида манифест срещу инвазията в Ирак, през май 2022 г. посочва, че стремежът ни към мир не бива да бъде бъркан с „приравняване на желанието да се жертва политическата свобода на олтара на най-обикновеното оцеляване“ (Habermas, 2022). Стабилният мир изисква справедливост, без която всяко сваляне на оръжията може да си остане временно. През февруари, в края на първата година от войната, той смекчи позицията си, за да заговори за преговори с неясно превантивно качество, опазващи ни от една драматична дилема: „или да се намесим активно във войната, или за да не предизвикаме първата световна война между ядрени сили, да оставим Украйна на съдбата ѝ“ (Habermas, 2023).

С цялото ми уважение към Хабермас това представяне на проблема – увеличаващата се военна помощ за Украйна срещу призоваването за преговори, носи риска от непредвидена, индиректна заявка пред нашествениците, че е в техен най-добър интерес да ни тласкат точно към този най-неприятен кръстопът, където те ще имат всяка причина да смятат, че Украйна ще бъде изоставена от нас, най-вероятно и от собствената ми страна. В защита на Хабермас трябва да се отбележи, че в тази статия той адресира краткосрочния въпрос за посрещането на увеличаващите се искания на Украйна за съвременно оръжие. А генералният секретар на НАТО Столтенберг отбелязва, че „Независимо кога и как приключи тази война ще трябва да приемем, че ситуацията със сигурността в Европа е перманентно изменена“ (Stoltenberg, 2023). Аз обаче се интересувам от по-генералния въпрос за целите, към които „ние“ – не само ЕС, не само ЕС и САЩ, не само страните – членки на НАТО, а всички онези, които ги е грижа за демокрацията (на изток и запад, север и юг), би следвало да се стремим в световен мащаб след края на залповете. С какво би могла да допринесе критическата теория? Въпросът за състоянието на света след войната е по-мащабен от въпроса за хипотетично новo статукво (status quo) в Украйна – дали Украйна ще възстанови изцяло териториалния си интегритет от преди 2022 г. или дори от преди 2014 г., или пък ще се установи някакво разделение, наподобяващо корейското, със или без буферна зона. Ако предположим, че би могло да се постигне някакво достойно и постоянно примирие (не мирен договор, който би повелил загуба за едната страна) в Украйна, въпросът ми е как би изглеждал светът след това и как ние, критическите теоретици и убедени демократи, бихме искали той да изглежда.

Source: Wikimedia Commons

Преди да се впуснем в отговора на този въпрос, може да направим пауза, за да разгледаме три начина, по който инвазията на Русия в Украйна промени света.

Първо: потенциалът на институциите на глобално парламентьорство е дълбоко засегнат. В началото на XXI век в статия, озаглавена „Парламентарно управление на света“, М. Уолзър откроява няколко възможни форми на глобален парламентаризъм и институционализация. Статуквото (status quo) към онзи момент, оформено около лидерството на Кофи Анан в ООН (което завършваше концептуализирането на доктрината Отговорност за защита, възприета по-късно през 2006 г. от Бан Ки-Муун), изглеждаше като един относително консервативен ред. Към момента изглежда като утопия. Дори „реалистичната утопия“ на Раул, понякога критикувана заради приемането на благоприлични народи в Обществото на народите, готово да прилага само съкратен списък с човешки права и да ограничава държавите, които седят отвъд „законовото“, вече не е „реалистична“ при наличието на една агресивна, експанзионистична държава с ядрени оръжия. 

Второ, пазарът на стоки и услуги в глобален мащаб дълги години е бил причина за мирна комуникация и озаптяване на агресията на авторитарни държави. Това се превръща в лайтмотив след тезата на Монтескьо от За духа на законите, че „Естественият ефект от търговията е мир“ (quoted in Van Parijs, 2023), впоследствие подчертана и от оптимистичния възглед на Томас Пейн в Правата на човека, който казва: „ако на търговията се даде възможност да се развие в глобалния мащаб, на който е способна, тя би изкоренила войната от системата“ (quoted in Van Parijs, 2023). От Кантовия намек, че републиките не разпалват войни една срещу друга, през идеята на Мийд, че „икономическият процес води до сближаването на хората едни с други“ (Mead, 1974, p. 322), до т. нар. Ostpolitik (Източна политика) – от Бранд до Меркел, която може да бъде синтезирана в мотото „Wandel durch Handel“ (Промяна чрез търговия). Стана ясно обаче, че търговията и търговският обмен могат да бъдат използвани и като оръжия. Зависимостта от енергийни ресурси, горива, минерали и високотехнологични продукти превърна търговията в инструмент за политически натиск и допринесе за агресията на онези в привилегировани позиции. Впоследствие взаимозависимостта от вноса и търговията се превърна от фактор на стабилност във фактор на нестабилност, което значително увеличава значимостта на националната или, в най-добрия случай, на регионалната самодостатъчност и независимост от глобалните процеси на размяна. А като крайни резултати както глобализацията, идеализирана в миналото, така и т. нар. „деглобализация“ изглеждат еднакво слабо вероятни. Може би се движим в посока на разграничаваща глобализация: смесица от глобализирана търговия на стратегически инертни стоки и услуги и регионална или национална самодостатъчност за стратегически важните ресурси.

Трето, светът като интернационална общност от 195 страни изглежда отново поляризиран: от едната страна са демократичните страни, групирани в НАТО, но включващи Австралия и Източна Азия, а от друга, значително по-слабо интегрираните страни от всички континенти, които по някакъв начин подкрепят, не осъждат открито или просто нямат отношение към инвазията в Украйна. Дългосрочна нестабилност би могла да произтече от два взаимносвързани фактора: а) тези страни се обединяват не както по време на Студената война около две, а около три суперсили; и б) факта, че първата група страни съдържа 50% от глобалния БВП, но едва 12% от световното население, което я прави уязвима за упрека, че е световният клуб на богатите страни.

Бихме могли да предположим, че нито един от тези фактори няма да се промени значително през следващите 2-3 десетилетия, поне до 2050 г. Ако е така, към какъв свят би искал да насочи усилията си един критически настроен човек, както и към какви демократични региони да се стреми?

Приносът на една критическа позиция към справедливостта е насочен към свиване на напрежението, противостоящо на целта за постигане на глобална сигурност за всички демократични страни – цел, която изисква по-тясно сътрудничество, военно и търговско (включително енергетика), между демокрациите, както и стремежа да се предотврати утвърждаването и разпространението на неуместния имидж на най-богатото малцинство от 12%, което допълнително консолидира действията си с цел създаване на глобалнo убежище в защита на собствената си привилегированост. Другите две суперсили Русия и Китай, а ако добавим и техните най-близки поддръжници, събират около 17% от световното население, което не е толкова далеч от демократичното. Това значи, че над 2/3 от хората в света наблюдават развитието на драматичните събития в Украйна с повече или по-малко симпатия за едната от двете страни. Състоянието на света през 2050 г. ще зависи до голяма степен от възможния консенсус сред тези 2/3 от световното население и техните елити: но консенсус за какво?

Надали ще се оформи консенсус в подкрепа на демокрацията като доминираща. Защото изборите – запазената марка на демокрацията до вчера и днес, на фона на това, че само три държави в света нямат такива, често са просто параван, макар и необходими, изобщо не са достатъчно условие за демокрация. Тя изисква партиен плурализъм, свобода на словото, пресата, религията, на движение и сдружаване. Едно глобално възприемане на всички тези условия изглежда слабо вероятно.

Затова консенсусът, който ние, критичните демократи, би следвало да се опитаме да постигнем сред тези 2/3 от живите човешки същества, трябва да има по-широк обхват от този на демокрацията. Трябва да бъде консенсус върху приоритетно прилагане на това, което е вече налично в Хартата на Обединените нации: забрана за военните и агресивни действия срещу териториалната цялост на друга призната държава без значение от същността на конфликта. Това е основата на един наистина поствестфалски световен ред независимо дали този ред пряко регулира няколкостотин независими по своему държави или три империи и техните клиентели. Нямаше ли вече съгласие по този въпрос, изрично издялано върху Хартата на Обединените нации? Явно само формално, както показва текущият конфликт в Украйна. Това е първата задача, върху която съдружието на съществуващите демокрации трябва да постигне глобален консенсус. Никой не е в безопасност в свят, в който ядрените оръжия са притежание на 11 държави и принципите на териториален интегритет на всяка страна са само на думи. Това е първият знак, който би могъл да бъде възприет от всеки суверен в света независимо от демократичния му статут. Ако превърна тезата в лозунг: пледоарията за глобално върховенство на закона би могла да се възприеме от суверенни държави, които не са толкова податливи на пледоарията за демокрация.

След това ще трябва да бъде обърнато внимание и на онези, които са застанали на границата на партизанщината и едва частичното приемане на демократичността, но вземат страната на Украйна почти на ръба на директно въвличане в конфликта, без да обръщат внимание на аналогични ситуации в други части на света. На този неоспорим и очебиен аспект на настоящата сложна ситуация трябва да се отговори, като се посочи, че подобна жалостива избирателност е индикация не срещу тези, които помагат на поне една жертва (без значение дали на останалите жертви не е оказана помощ поради невъзможност или нежелание), а срещу липсата на световно върховенство на закона чрез институции, способни да възпрепятстват всяко нарушение на териториална цялост навсякъде, а не само нарушенията, които са от нечия стратегическа значимост. Без такива институции или поради тяхната неефективност единственият избор за една малка сила би бил – както в средновековните договори за подчинение/защита – да се превърнат в стратегически фактор за някоя суперсила. Именно малките държави, а не някой друг биха имали най-голяма полза от стриктното прилагане на Хартата на Обединените нации. Това би било за сметка на протекция, висяща на едно вето, което ги оставя в зависимост от случайното нагаждане на политическите интереси на силните по отношение на подкрепата за тях.

Въпреки това живеем в мрачни времена, защото отвъд неописуемото страдание на украинския народ дългосрочната цена, която плаща светът заради руската инвазия, върна назад разговора за глобалните институции, на които вече не се гледа като на стожери на просперитет, а като на обикновени гаранти за оцеляване и базисна сигурност. Освен това ролята на ООН (парализирана от институцията на ветото) е свита до нивата на неефективност на Лигата на нациите. Дали Генералната асамблея някога ще успее да упражни достатъчен натиск върху Русия, която да приеме изменение в силата на ветото?

Библиография

Habermas, J. (2022) „War and Indignation. The West’s Red Line Dilemma“. Reset. Dialogues on Civilization, 6.05. https://www.resetdoc.org/story/jurgen-habermas-war-indignation-west-red-line-dilemma/ [Accessed 15.05.2023].

Habermas, J. (2023) „Ein Plädoyer für Verhandlungen“. Süddeutsche Zeitung, 15.02. https://www.sueddeutsche.de/projekte/artikel/kultur/juergen-habermas-ukraine-sz-verhandlungen-e159105/?reduced=true [Accessed 15.05.2023].

Mead, G. (1974) Mind, Self, & Society from the Standpoint of a Social Behaviorist. Chicago: University of Chicago Press.

Stoltenberg, J. (2023) Speech of 5.01.2023 at the Annual Conference at the Confederation of the Norwegian Enterprise. https://www.nato.int/cps/fr/natohq/opinions_210445.htm?selectedLocale=fr [Accessed 15.05.2023].

Van Parijs, Ph. (2023) „Has the Russo-Ukrainian war killed the doux commerce thesis?“. Brussels Times, 17.01. https://www.brusselstimes.com/353010/has-the-russo-ukrainian-war-killed-the-doux-commerce-thesis [Accessed 15.05.2023].